Friday, 31 May 2013

Малта

Аххх Малтааа! Здравей, здравей!

Идеята да прекарам лятото на някое екзотично място и същевременно с това да изкарам някое евро ме осени точно броени дни преди да я осъществя. Написах в чичо Гугъл в кои държави официалният език е английският и ето ти я и Малта. Официални езици- английски и малтийски, но много от населението говори и италиански. Има население 405 577 души на площ 316 км², което я прави едновременно най-малката и най-гъсто населена държава в Европейския съюз. Малта е бивша английска колония, получила независимостта си на 21-ви септември 1964.

Островната държава се намира в Средиземно море, точно по-средата между остров Сицилия и  Либия. Тя представлява група от три острова- Малта, Гозо и Комино, но само първите два са населени. Малта може да се похвали с богата история, понеже е била завладявана и формирана от много велики сили и то главно заради стратегическото си място. Неслучайно са казвали, че който владее островът, владее цяло Средиземно море. Богатата история и топлият средиземноморски климат правят островната държава привлекателна туристическа цел за много европейци целогодишно. За мен обаче си е една голяма безводна скала в морето, с плажове, 95%, от които са камъни и скали, оградени с мрежа за акули.

На 06.06.2012 вече се намирах на La Valletta Малта летище. Забравих да вметна, че преди да замина направих, разбира се, проучване и се оказа, че голям брой българи живеят и работят на острова. За моя голяма изненада се оказа, че бивша моя съученичка също от няколко месеца живее там и за моя радост все пак нямаше да отивам съвсем на сляпо. Женя ме чакаше на летището и после заедно отидохме в Буджибба, градът, в който тя живееше. Интересното в Малта беше, че тръгваш по улицата на раходка и след няколко преки си вече в друг град и даже не си и разбрал. Там всичко е като един голям град, който е разделен на отделни квартали. По пътя обмисляхме варианти как и къде ше мога да си намеря квартира, понеже там ако не живееш с някой, за да си делите наема излиза много скъпо. Решението беше да остана временно при едни техни приятели, които само седмица преди мен бяха пристигнали и вече живееха в голям апартамент, в който имаше свободна стая. Това "временно" продължи до края на престоя ми там.

След като реших проблема с живеенето беше време да пристъпя към разрешаването на друг, който беше най-съшественият и важен, а именно да си намеря работа. Нямах време за почивка, а и в тази 40-градусова жега е трудно човек да се отпусне и поспи през деня, затова тръгнах на разузнаване. В третия ресторант, в който влязох да питам за работа ми се усмихна късметът и Марк, мениджърът, който всъщност беше и собственик ми каза да отида след два дни на проба. Не можех да повярвам, че за първи път нещата се наредиха толова бързо и без проблеми. Следващите два дни прекарах в изучаване на града и събиране на тен на т.нар. им плаж, който се състоеше от точно 50 метра, без да преувеличавам, изкуствен пясък.

Ресторантът, където работех в Буджибба

столицата Валета

Малкото градче, където е живеел Попай Морякът
Следващият месец и половина прекарвах времето си до обяд на плажа и след това на работа. В началото му казах, че искам да ми дава колкото се може повече часове работа и той взе, че наистина ми даде, даже и забрави почивен ден да ми даде. И така си карах без почивка, докато аз сама не си я поисках месец по-късно. За това време обаче Марк видя, че от мен сервитюрка няма да стане, понеже все бърках поръчките (е, какво пък, не за всеки е тази работа), но затова пък бях доста добра в офертирането на хората да идват в нашия ресторант. И така от сервитиорка ме направиха момиче, което само трябваше да седи отпред пред ресторанта, да се усмихва и поздравява преминаващите хора, да им предлага рабит стю или рабит ин гарлик, октопус и цялата там малтийска кухня. Тази роля много ми допадна и аз напълно се въплатих в нея, още повече, че имах възможността да бъда в по-близък контакт с клиентите, някои от които станаха редовни посетители на нашето заведение, а след това и близки мои приятели.

Столицата Ла Валета

Плажът в Буджибба

Аз и моята колежка Качна

Буджибба
Първият работен ден с една дума беше дизастър!! Ресторантът беше разположен на главния площад на градчето, което го правеше един от най-посещаваните вечерно време. И представете си ме, мене, работеща на това пълно с хора място, първи ден, хал халбер нямаща си какво е менюто, прелитах от маса на маса, мъчеща се да разбера какво искат да си поръчат клиентите. А пък поръчваха ли си и алкохол с техните там коктейли и малтийски бири бях просто загубена. Затова деликатно ги молех да си записват сами какво искат да си поръчат, вместо аз, че да си улесня малко положението. На всичкото отгоре едни от клиентите си тръгнаха без да си платят. Маммма миа, Марк като разбра само дето не помете подът с нас! След няколко часа търчане и потене най-сетне ме изпратиха да си ходя като бях сигурна, че утре няма да ми се обадят, но за моя голяма изненада Марк ми каза, че утре пак съм на работа. Юпииии!

И така дните си минаваха от плаж-на работа-вкъщи и обратно. И само от време на време, когато  Марк беше на кеф ми даваше един ден почивка. Тогава ходех до столицата или до другия остров, който беше голяма туристическа атракция заради кристално чистата си вода и по-добри плажове.



Blue Lagoon, Комино

Един следобед, докато си висях отпред пред ресторанта и дебнех поредния клиент да дойде, Марк ме извика деликатно в едно скришно ъгълче и ми бутна някаква хартийка в ръката. Набързо ми подшушна да съм идела еди къде си, че да съм дала тази хартийка, която всъщност беше 100-еврова банкнота, на дебелия плешив чичко, който всяка вечер идваше и сядаше на маса номер десет, поръчваше си миди и бутилка червено вино. В замяна, въросният господин, трябвало да ми даде някакво си пакетче. Веднага се сетих за кого ми говори, понеже този човек тежеше приблизително двеста кила и всеки път трябваше да му нося табуретка, за да седне, защото иначе не се побираше в нормалните столове предназначени за клиентите. Преди да тръгна, Марк набързо само добави, че ако има хора в ресторанта, когато се върна да не му давам пакета, а да го оставя дискретно в чекмеджето, където държим приборите. Стори ми се малко подозрително това, но не обърнах голямо внимание. След като изпълних заръчаното се върнах в ресторанта. Там заварих Марк да ръкомаха оживено, обяснявайки се нещо на двама полицаи. Веднага ми светна лампичката, че ме беше изпратил да му купувам дрога! Аз преди това знаех, че смърка и че миналата година е бил изпратен от семейството си в комуна в Кипър, но и идея си нямах, че сега ме замесва в наркоманските си истории. Дрогата беше в мен, тъка че върви разправяй на полицаите, че не е моя. Оле мале, сега я сгазих яката! Веднага пред мен като на лента премина как ме хващат и ме пращат в затвора с всичките там лесбийки и изроди, и  как целият ми живот отива на кино само заради някакво си недоразумение! Цялата се разтреперах, но направих, както ми каза Марк и оставих пакета в чекмеджето, с вилиците и лъжиците. Няколко минути по-късно полицаите си заминаха.

В края на вечерта, когато свършихме работа аз кратко и ясно обясних на Марк, че не искам повече да работя за него и напускам. Няколко дни по-късно разбрах, че и други трима от персонала напуснали, но неразбрах каква е била причината.

След няколко дни братовчед ми Генчо дойде за седмица на почивка, в Малта. Бях го уредила да остане и живее с пет от колежките ми, които бяха от Словакия и Испания и имаха свободно легло. Нека му е зле! На него обаче толкова му хареса, че реши да остане и да си намери работа за цялото лято. И двамата брат'чеди тръгнахме на лов за ...бачкане.

Генчо и Анета в Слима

На пристанището в Слима

Генчо и Моника на плажа в Буджибба

След седмица започнах работа като барманка в малко кафене във Валета, столицата. Беше спокойно, с нормално работно време от 11 до 8 и най-важното работех вътре, на климатик, а не в 40-градусовата жега навън. Там, направо се преродих и се чудех сама на себе си как съм могла да работя на предишното място. Собственикът на кафето - Мустафа беше мароканец, мюсюлманин, който по това време трябваше да пости един месец заради техния празник Рамадан. Лелелеее нашите там великденски и незнам какви си още пости не са нищо в сравнение с тяхните. Той нямаше право да яде и пие каквито и да е течности, включително и вода, от 4 сутринта до 8 вечерта. Това с яденето иде дойде, ама на тая жега да не можеш да пиеш 15 часа  вода си е направо геройство. Аз работех с него всеки ден от сутрин чак, докато затвори заведението. Свидетел съм, че един път не е пийнал и една капчица вода. В началото ми беше малко кофти да работя с него, понеже всеки е чувал, че мароканците са много стриктни и самото им отношение към жените е сурово. Но той много добре се отнасяше с нас, но в интерес на истината изискваше да носим дълги дънки и широка тениска. Нямах нищо против, въпреки че през животът си не се бях потяла толкова много. Но го гледах от добрата му страна, а тя беще, че по този начин ще се отърва от някой и друг ненужен килограм.

Колегите :)

В "Кадена" (така се казваше кафенето) нямах такива емоции, каквито имах в ресторанта, но пък ми беше много спокойно и времето направо летеше. Последният работен ден Мустафа и целият персонал ми организираха прощално парти с много подаръци и изненади. Само месец и половина работехме заедно, а си станахме толкова близки, че чак не ми се заминаваше. Но нямаше как, краят на лятото идваше, а с него училището и изпитите, които ме чакаха в Пловдив. Уфф!

Post a Comment