Tuesday, 2 April 2013

Американско лято Част 2

Както вече споменах  в първата част на "Американско лято", когато се нанесохме в квартирата беше почти празна, но след първите три седмици вече можехме да се похвалим с нови придобивки. Имахме бюро, столове, нощни шкафчета и дори два дивана! Но не бързайте да си помислите, че сме случили на шеф и той благородно ни е дал мебелите, не, всъщност точно обратното, ние сами се мебелировахме. Всеки ден, някой от нас, отивайки на работа или просто разхождайки се, ще намери някоя оставена маса, стол или легло. После просто информира другите, че късно вечерта сме на мисия-събиране на мебели. И воала, вече си имаш напълно обзаведена къща. Един път си бях набелязала едно голямо бюро. Не, че беше нещо ососбено де, но имаше чекмеджета, където можех да си прибирам дрехите, а не все да седят по столовете. Та, набелязах си го аз и вечерта петимата глу..., а юнаци исках да кажа, се запътихме да го вземем. То пък се оказа доста тежко и неудобно за носене. Наложи се да извадим чекмеджетата и някой да ги носи отделно, а другите, самото бюро. Улицата, на която го намерихме беше на около петнайсетина минути от нас, пеш, което никак не беше малко, а и особено ако носиш нещо тежко. Чекмеджетата също не бяха леки и трябваше често да спираме да почиваме. Разбира се, за да може картинката да е пълна, заваля дъжд, който се превърна на градушка. Но ние не се отказваме така лесно и упорито се тътрузихме към вкъши. По пътя срещнахме мъж и жена, които носеха матрак и колегиално ни кимнаха с глава като се провикнаха, че сме късметлии, че е заваляло, понеже това било идеалното време за събиране на мебели. Майтапчий бе! Малко преди да стигнем до нашата къща се натъкнахме на следващата изненада. Пред една от къщите, на тревата, под дъжда, се бяха излегнали два силуета. Когато се приближихме дочухме, че говорят на познат език. Оказаха се македонци, студенти, които също като нас щяха да работят на кораба. Пристигнали късно и нямало кой да ги чака, автогарата била затворена и затова решили да намерят място къде да пренощуват. Но заваляло и съвсем се отчаяли. За техен късмет ги намерихме и ги приютихме вкъщи. И така от временно съжителстване с тях, стана на постоянно и официално станахме девет!

Последният ден преди да си заминем

пред любимият ни магазин

Тони, приютеният македонец

Аз и Мина на едно от партита на кораба


19.06.2009г.

Беше дълъг и натоварен ден. Имахме вечеря на първия етаж, а на втория и третия - две сватби. Всички бяхме изморени и нямахме търпение да свършим. Докато почиствахме и прибирахме столовете и масите на горния дек, Мат, мениджърът, ме повика долу, че искал да говори с мен. Когато отидох да видя какво има да ми каже, той вече говореше с Миро. Попитах го за какво иска да ме види, а той ми каза, че една от клиентките ни видяла с Миро да се целуваме! Била искала да си поръча кафе, а аз не съм й била обърнала внимание, защото съм била заета да се целувам! Моля?!? Поне така била описала ситуацията на Мат. Тези, които са работели в кетъринговия бизнес знаят, правилото, че "Клиентът винаги е прав", затова нямаше никакъв смисъл да казвам, че това, което уж твърди тази госпожа не е вярно. Незнам кого е видяла и дали наистина е имало такава жена, която твърди, че аз и Миро сме се целували, докато тя се опитвала да си поръча, но знам, че този ден имахме над триста човека, които трябваше да обслужваме непрекъснато и нямахме дори свободна минута да отидем до тоалетната. Освен това, къде по дяволите бихме се целунали като навсякъде беше пълно с гости и персонал. Особено пък, когато аз работех заедно със сестра ми, на последния етаж, а Миро беше на първия. Но както вече казах каква е политиката на кораба, клиентът винаги е прав, Мат простичко ни каза, че това е последният ни работен ден на кораба.

Първите дни бях разгневена, защото бях сигурна, че не е имало никаква ядосана клиентка, а всичко е било нагласено и то защото сме двойка. Когато кандидатсвахме за тази работа, пишеше, че не приемали двойки, но ние се надявахме, че няма да разберат или поне, не, в началото. Някои от стария персонал живееха с мениджърът и нормално беше да ги слага на ивентите, които се предполагаше, че ще са по-доходни, а с някои от тези хора имахме пререкания. Но това нямаше никакво значение, защото нямаше как да докажем, че някой ни е натопил и всичко е измислено. Надявахме се, напук на другите, че ще си намерим по-хубава работа, но уви, в този малък град нямахме големи възможности и още повече, че никой не искаше сезонни работници. Загубили надежда, че ще намерим някаква работа и от страх да не се наложи да се приберем вкъщи, взехме решението да отидем в Атлантик сити, Ню Джърси. По-предната година Миро беше работел там, познаваше града, имаше приятели, които можеха да ни помогнат. Беше тежко решение, защото не исках да се разделям с другите, особено със сестра ми, бях вече свикнала с града, а и започваше да ми харесва на кораба, но нямах друг избор. Тръгнахме с идеята, че щом се устанановим и си намерим работа ще извикаме другите при нас.

Решихме и тръгнахме. След ден и половина вече бяхме в Атлантик сити. Там вече наистина се чувстваше, че си в Щатите, градът беше коренно различен от Бърлингтън. Огромни казина, океан, хотели, горещина, готини хора, всичко миришеше на Америка! Останахме при едни познати на Миро за около няколко дена, докато си намерим нещо. Обиколихме всички хотели и казина по крайбрежната, ходиме да питаме в хотела и увесилителния парк, където Миро работеше предното лято и всеки обещаваше, че ще се обади. През това време, един друг близък приятел на Миро, който живееше в Оушън сити, което беше на около час с автобус от Атлантик сити, се обади и каза, че има работа за нас. Опаковахме и заминахме. Работата, за която говореше не беше нищо особено, трябваше един път в седмицата да чиситм два апартманета, които бяха малки, плащаха добре и в кеш. Намираха се на около десетина минути от мотела, където бяхме отседнали. Ооо, а този мотел (водеше се мотел, но хората действително живееха с години там) беше точно като по филмите, мръсен, стар и в него бяха отседнали всякакви отрепки и психопати.

 Имаше един образ, който беше покрит от петите до главата с татуировки и нямаше начин да познаеш дали е бял или черен. Говореше, че е богоизбран и че е новият Иисус, който ще спаси света, но в същото време продаваше наркотици на 14-годишни деца. Имаше и друг запомнящ се образ, който беше мексиканец и дни преди да се нанесем в мотела, е бил излязъл от затвора за убийство на майка си. Жената била душевноболна и е трябвало да бъде под медицинско наблюдение. Синът нямал пари да й наеме болногледач или да я изпрати в болница затова той се грижил за нея. Една вечер се прибрал и удушил майка си, както си спяла. Хората казваха, че явно му е писнало от нея, а изглежда, че покрай нейната лудост и той почвал да откача. Сам се предал на полицията. Осъдили го на 12 години лишаване от свобода, но поради добро поведение, излежал само пет. Разменяла сам си само няколко думи с този човек още в началото, когато се нанесохме. Изглеждаше много мил и добър, но тогава още незнех за неговата история. След като разбрах за това почнах да го избягвам. А двете пеперудки, които живееха до нашата стая, си имат друга история. Това бяха две момичета, за които ги бях взела за сестри, а всъщност се оказаха майка и дъщеря. Майката беше на около 28-30 години, а момичето на около 12-13 и се казваше Хана (незнам защо ми се е запечатало нейото име, може би защото ме е впечатлила). Майката на Хана беше проститутка, алкохоличка, боцкаше се и незнам си още какво. Какъв си мислите, че ще е животът на Хана с такава майка?! Момичето беше принудено да е свидетел на нещата, които нейната майка и клинетите й правеха. Веднъж майка й беше толкова пияна или надрусана, че излезе на терасата (която е обща за всички стаи) танцувайки и пеейки гола. Говореше се, че майката на Хана я карала също да спи с някои от по-заможните й клиенти. Горкото момиче, не исках и да си представям в какъв ад живееше и бях дълбоко шокирана от това как майка й я третираше. Повечето от наемателите явно бяха свикнали с всичко това и не им правеше никакво впечатление. На няколко пъти се опитвах да заговоря Хана, но с моя английски "разговорът" ни се свеждаше само до здрасти, как си, днес времето е много хубаво и дотам.

Сами сигурно ще се досетите, че в такава среда е доста трудно да се живее, особено ако идваш от друга държава и не си се сблъсквал с такива индивиди. Страх ме беше да излизам сама, да седя вкъщи сама, дори да изхвърля боклука сама и единственото ми утешение беше, че живеем там само временно. Намерихме работа в един хотел, която обаче също не беше всеки ден, а само когато имат нужда от нас и не можехме да разчитаме само на това. Вече втора седмица бяхме в Оушън сити, а отникъде не ни се обаждат за работа, а парите намаляват. Времето беше кофти, дъждовно, студено и неможехме дори на плаж да идем. По цял ден вкъщи, депресирани и в същото време сестра ми ми разказва колко хубаво било сега в Бърлингтън, нов персонал дошъл, как се събирали, ходили на плаж и партита. И мене още повече ме хваща депресията. Реших, че искам да се върнем и поне да сме с приятелите си. На следващия ден вече пътувахме обратно към Вермонт. В автобуса един приятел, българин от Бърлингтън, се обади и каза, че в тяхното заведение, където той работеше като супервайзер, търсят сервитьори и той остана приятно изненадан, че ние вече се връщахме.

Миро почна работа още на следващия ден след като се прибрахме, а аз поседях още няколко дена без работа. След, което един следобед сестра ми се прибра щастлива и каза, че Мат, мениджърът, й бил казал, че ако съм била искала съм можела да се върна обратно на работа на кораба. Останах със смесени чувства от тази новина. От една страна исках да се върна, но от друга ме беше яд на този глупак, че си прави каквото иска и аз не съм в позиция да откажа на тази оферта. Това негово предложение само ме убеди, че онази лъжа, за клиентката, която се оплакала от нас е било изцяло негова измислица, за да може да изгони Миро. Не можех да разчитам на сестра ми или на приятеля си да ме издържат до края на лятото, а и все пак бях дошла да работя, затова все някак трябваше да преглътна гордостта си, и да се върна на кораба.

Малко почивка

Аз и Поли на скай дека

Поли позира :)

Пак Поли :))



третият,открит, етаж на кораба


Първите дни се чувствах малко кофти, докато свикна пак с обстановката и новите хора, които междувременно бяха дошли, но след известно време даже забравих, че изобщо съм спирала да работя.

Към края на сезона, когато вече нямаше толкова работа, почнахме да пътуваме. Посетихме Ниагарският водопад, отидохме до Бостън, Ню Йорк, от там отидохме до Филаделфия и Вашингтон. И дни преди полета ни за България си направихме една заслужена 4-дневна почивка до Бахамите. И от толкова красиви места и градове забравих, че началото на лятото беше истински ад и останаха само хубавите спомени. Края на септември се прибрахме всички благополучно. Полетът ни навръщане беше с нов, двуетажен самолет, който имаше бар, ресторант, билярд и всякакви други екстри. Не усетихме как минаха осем часа и кога кацнахме на Шарл дьо гол, Париж. Една седмица след като пристигнах в България започна друго мое приключение, но този път английско.


На рождения ми ден


P.S. Няма да забравя как след краят на всеки круиз се нареждахме един до друг, за да изпратим гостите и всички, без значение от коя държава беше, в един глас, усмихнато им казвахме на български "космати топки" и кимахме. Те, мислейки, че казваме нещо хубаво на нашия си език също кимаха доволно и щастливо, и понякога се случваше да оставят на някой в ръката бакшиш. Хахаха, милите те, само ако знаеха какво означава, едва ли щяха да са толкова доволни.
Post a Comment