Thursday 11 April 2013

Американско лято Част 3 - Едно не толкова мъничко препятствие към свободата

Съдбата не е въпрос на шанс. Тя е въпрос на избор. За нея не се чака-тя се постига!
Уйлям Дж. Брайън


В тази история ще се наложи да почна малко отпреди да замина за втори път в Щатите. Явно съдбата не е искала да ме ощастливи с още едно ходене до Америка или може би ме е изпитвала, колко силно съм го искала, защото ми беше приготвила една много неприятна изненада. За тези, които са малко запознати или изобщо не са запознати с моя живот ще кажа, че преди да замина да уча в Англия, учех в Пловдив.

Есента на 2007 година бях приета на първо желание, славянска филология с полски език, в Пловдивския университет. Мдаа, знам, че това сигурно ви е изненадало, но учителя ми по български език и литература така ме беше запалил с тази специалност, че негови бивши ученици били записали това и обикаляли цяла Полша, Чехия и къде ли още не, а на мен нали само обикаляне ми е в главата, та веднага се вързах на приказките му. Но милият ми господин не знаеше, че да учиш и да завършиш полски език в ПУ-то си е направо непосилно, даже невъзможно. Само най-инатливите и постоянни могат да го постигнат. Е, аз съм постояна, но не съм инатливо магаре и ако не ми харесва това, което уча, просто го оставям или преписвам. Е, само че при нас нещата с преписването ставаха трудни, защото почти всички изпити бяха устни, особено пък полския, така че нямаше шест пет...само две. Първата година я избутах някак си, обаче втората се виждаше, че ако не предприема някакви мерки ще я повтарям, а това не исках. Единствената опция, освен да седна да уча като гламава, беше да се прехвърля в друга, близка на моята, специалност, а именно българска филология. Е, имах няколко приравнителни изпита, за да мога да се прехвърля, но поне бяха на български език и имах някакав шанс да ги взема. Сигурно се чудите как по дяволите това има нещо общо със заминаването ми за Щатите, но има, защото прехвърлянето ми, от една специалност в друга, беше причината да ми откажат виза.

Понеже вече един път бях ходила в САЩ, втората година не се налагаше да ходя на интервю за  виза в американското посолство в София, а само трябваше да изпратиш документите и след няколко дни си ги получаваш с визата. Но не и в моя случай. Един от документите, които се изпращат е студентската ти книжка с всички нанесени оценки. Само, че моята вместо да я сменя с нова, аз бях задраскъла старата специалност и отгоре написах новата, а освен това липсваха и някои оценки, които не бяха много за показване. Та, затова вместо паспорт с виза получих лист с отказ от такава и обяснение, че съм предоставила непълни и неточни документи. WTF?!

Това лято  щяхме да заминаваме само аз, сестра ми и нейн колега от университета. На мен ми бяха отказали виза, а това означаваше, че и сестра ми няма да замине, защото баща ми беше категоричен, че тя сама няма да ходи в Америка. От друга страна обаче бяхме платили за самолетни билети, на агенцията, такси за посолства и прочие. Ако тя не заминеше щяхме да загубим 2000 евро. Агенцията ми каза, че единственото, което мога да направя е да обжалвам, но имало минимални шансове за успех затова да не съм се надявала. Минимални, но все пак ги има и си заслужава да опиташ, отколкото после да не съжаляваш, че не си.


Дадоха ми номер, на когото да попитам за процедурата по обжалването, а също и име, на американец, когото можел да ми помогне. Но, за да се добера до този човек беше трудно, свързвах се с оператор, но той упорито отказваше да ме прехвърли към въпросния американец. Обаждах се няколко пъти, с надеждата, че всеки път различен оператор ще ми вдигне и може би ще се съгласи да ме свърже с мистър Х, но уви не. Исках даже да говоря с американския отдел, защото се надявах, че с американците ще имам по-голям шанс, нали уж се водят за по-човечни и уж ще ми влезят в положение. За жалост българите, които работеха там бяха тези, които се опитваха да ме прецакат. Беше очевидно, че нямаше да мога да се свържа по телефона с този човек, затова трябваше да действам. Събрах необходимите документи и заминахме, заедно с баща ми, в София да се разправяме очи в очи с тия близогъзци (с извинение).

През целия път репетирахме какво ще кажем, ама накрая само с репетицията си останахме. "Нашите" български говеда обаче си мислеха, че като имат автомати и са голямата работа, та не ни позволиха да влезем в посолството, че не сме били имали запазен час и нямало кой да ни приеме. Еее не, пътувахме цели три часа, за да ни кажат, че няма да се намери и един американец, който да ни отдели и минутка от заетото си и ценно време?!?!




Тук само искам да вметна, че попаднах случайно на интересен блог за посолсвото в София, може да го погледнете ако желаете - http://forum.xnetbg.com/index.php?topic=19067.0 и един коментар, който потвърждава думите ми по-горе - http://www.bgrabotodatel.com/company.php?id_firm=8689 .

В крайна сметка се наложи да звъним по телефоните пак, за да намерим някакъв начин да ни пуснат вътре и да говоря с някой. След големи разправий и панаири най-сетне склониха да пуснат само мен вътре. По пътя оново си приготвях думичките, но пак не успях да си ги кажа. Само поискаха да оставя документите, които бях донесла и ми казаха, че до няколко дни ще ми се обадят. А аз след два дни трябваше да летя ( все още се надявах, че някакво чудо ще стане и ще замина за любимата Америка, затова не бях отменила полета).



След много увещания от страна на сестра ми, баща ми най-сетне я пусна да замине сама. А аз до последно се надявах на чудо и дори смених датата на полета си за по-късно. В деня, в който сестра ми замина се обадиха от посолството, за да ми кажат, че са преразгледали жалбата и са решили да ми дадат виза. Нямате си и на идея колко щастлива бях в този момент, но също и малко ядосана, защото само ако се бяха обадили няколко часа по-рано, вече щях да съм в самолета, заедно със сестра ми.Но освен, че щях да замина за Страната на неограничените възможности отново, бях спечелила и една битка срещу системата. И напук на всички, които не вярваха, че ще замина и ще се проваля, аз успях! Едно на нула за мен! Ураа!
следва продължение...

No comments: