Friday, 26 July 2013

Първи дни в Саутхемптън

Светломир Цветанов
студент по медийна продукция



Три години. Години на много смесени чувства, моменти на щастие и неволи, на приятели и дразнители, на успехи и не чак толкова успешни постижения. В следващите няколко реда ще нахвърлям спомени, които съм запечатал в сърцето си от изминалото време във Великобритания. Преди това искам да изкажа благодарността си към всички онези, които ми помогнаха да достигна до този етап от моя живот, в който аз мога да се нарека завършил студент. Нека всеки, който чете тези редове да си спомни за онези хора, които са му подали ръка, когато не е имал сили сам да се справи и е научил, че в този живот не можа да се живее сам, рано или късно опираме един до друг. Но нека да не се отклонявам от темата, а точно обратното – да се позадълбоча в нея още повече.

Да се върнем три години назад, в не толкова далечната 2010, през която аз за пръв път поставих своя крак на английска територия. Точно толкова непозната за мен земя, колкото е била Америка за Колумб при откриването й. Хора с различен манталитет, различен стил и поведение, да – различни е думата, която ги описва. Ето и как започна цялото  откриване на разликите. Последното нещо, което си спомням беше, когато возилото на баща ми спря в паркинга, след лутане от около няколко часа поради ремонт на моста, по който се очакваше да минем. Препотен и изморен от дългия път, а и от притеснението, че вече всичко се случваше, аз излязох от колата, заедно с баща ми, за да намерим точната стая, в която аз щях да живея. Минахме по една дълга пътечка обратно към рецепцията, където ни посрещна един мъж с типичния акцент, който и до сега продължава да ме впечатлява. След кратка проверка на документи, той ни помоли да го последваме. 

След няколко минути най-накрая престигнахме пред врата номер 624. ‚Затворнически номер и килия‘, помислих си аз, след като хлопнах дървената врата след себе си. Заклевам се, че помещението не беше повече от 10 на 20 метра, включващо и една мивка, която аз и така не разбрах защо беше направена. Едно легло, което така и не успя да ме побере и малък гърдероб разположен до бюрце, на което лежеше една папка, приветстваща новодошлия наемател. Притеснен от размерите на стаята, баща ми се захвана с подреждане и на осигуряването ми на връзка с външния свят. За щастие, бяхме подучули, че има някой в стаята до мен и набързо решихме да попитаме за малко помощ. Момче от китайски произход веднага седна и ми помогна с настройките на лаптопа, като не забрави да обясни всеки негов ход, въпреки все повече обърканата ми глава. Цялото настаняване отне повече от 2-3 часа, включващо пазаруване от най-близкото магазинче и бърз инструктаж от баща ми. Дори сега, докато описвам това, ме облива притеснението от първите ми часове в чужбина.


Друг голям стрес, който преживях беше и съответно първото ми излизане до центъра на града и визитингът до университетската база т.е. основният кампус. Ето, това си беше истинска борба за оцеляване и ориентиране. Оставаше точно една седмица до старта на годината, а аз не можех да запомня пътя до училище, какво оставаше да се оправям в самия универистет. Нямаше как да стане това!
Post a Comment